Мисля си за индивидуалните лавини

Студеното време и снегът навън се явяват като необичайно вдъхновение за мен. И аз се боря с кишата, неудобните обувки, водата, в която плуват краката ми вътре в тях и липсата на усещане в пръстите ми. Стъпвам внимателно, за да не пропадна, защото Бога ми, от това най-много ме е страх. В същото време  взимам една шепичка от бялата покривка по асфалта и броя снежинките, всяка в своята уникалност, и ги кръщавам, защото ме е страх да не отидат в ада след секунда щом се разтопят.

Студът ми действа много силно. Бягам от него, топи душата ми с невероятна скорост и в такива моменти се обръщам към топлите неща в живота: билковия чай, виното, храната сготвена в домашни условия и прегръдките. Говоря и мисля за прегръдки доста и то е, защото оценявам тяхното въздействие върху замръзналите ми клетки и отчайващата самота, която януари носи със себе си.

Друг сгряващ душата елемент са хубавите книги, колкото и относително да е това понятие. Препрочитам страници от Лавина на Блага Димитрова, онези отбелязани с лепящи се листчета. Пращат ме горе, в планината, където белотата те обезоръжава, спокойствието е толкова силно, че не можеш да се бориш срещу него, а време просто няма.

Препрочитам книгата и си мисля за Ние и за индивидуалните ни лавини. За ние мисля и, когато някой непознат човек на улицата ми даде път през пъртината. Усмихваме се един на друг, защото знаем, че сме заедно в снежните мъки и приключения. Надявам се, че ако загубя равновесие през тесния път, той може да протегне ръка и да ме хване, а аз ще се подпра на него, за да се задържа на краката си. Но това е тема за друг разказ.

А лавините… знаех толкова малко за тях, сега знам малко повече и остава страшно много да разбера. Колко са опасни и колко бързо могат да те убият. А индивидуалните лавини са друго нещо. Срещаш се с тях, когато най-много рискуваш и, когато най-много те е страх и все пак правиш стъпката преди да паднеш в бялата пропаст или да събудиш снежната маса. Твоите страхове повличат трагедията, защото колкото и да ти се иска, не можеш да летиш. Значи трябва да се научиш да се приземяваш без болка.

Не отблъсквай, отблъскващата те скала.

Не се лишавай от нищо!

Научи се да живееш!

Индивидуалната лавина е това, което убива само теб. И никой друг няма да го разбере и няма да усети какво изпитваш ти заринат от снежната маса. Твоята маса е съвкупност от страхове, неизживяни приключения, изпуснати възможности и много невъзможни любови. Иска ми се да мисля или да се надявам, че ако знам какво ме убива, ще го спирам винаги преди да ме е обвило цялата, докато не ме задуши. Но резултатът е един и същ. Едно безтегловно падане, липсата на крила, която тежи повече от всичкия сняг, който може да ме затрупа. И лавината, която неминуемо се стоварва върху теб, дори и да правиш всичко възможно, за да я спреш.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s